105 години от излизането на България от Първата световна война: Краят на илюзиите

На днешния ден преди 105 години е подписано Солунското примирие между Царство България и Антантата, представлявани от Андрей Ляпчев, министър в третото правителство на Александър Малинов, и френския генерал Луи Деспере, с което България слага край на участието си в Първата световна война. Условията: България да се изтегли от завзетите територии, да демобилизира армията и да понесе частична военна окупация. Условието от българска страна: в никакъв случай окупация, дори частична, от сръбски и гръцки войски. Условието е изпълнено – България понася кратка частична окупация от малобройни френски части.
По повод 105-годишнината от излизането на България от Първата световна война “Дневник” препубликува текста от 29 септември 2018 г.

Със Солунското примирие България излиза от Първата световна война и слага край на шансовете си за национално обединение – целта, в името на която води две войни и се присъединява в Първата световна към Централните сили – Германия и Австро-Унгария, след цяла година запазване на неутралитет.

Как се стига дотук? И сред каква атмосфера вътре в страната е поискан мирът в Солун?

Проследяваме накратко и с достъпно описание фактите, които ни предоставя историята, защото двете събития се развиват едновременно.

През септември 1918 г. Антантата предприема третата офанзива на Южния фронт, след несупешните две през 1916 и 1917 да пробие българската отбрана и да извади България от войната. Военното разузнаване донася смразяващи сведения: този път офанзивата е подсигурена с многократен превес на артилерийско въоръжение и в жива сила на английски, френски, гръцки и сръбски войски и ще се развие в две направления едновременно – при Дойран и при Добро поле.

Молбата за подкрепления от големия съюзник е без резултат – Германия се задъхва на Западния фронт и помага само с оръжие. При Дойран опитът за пробив е отблъснат и противникът понася опустошително поражение благодарение на тактическа хитрост на командващия ген. Владимир Вазов. (Там предварително са изградени напред фалшиви окопи, за да бъде заблуден артилерийският огън на противника, да бъде подмамен да ги атакува, за да бъде посрещнат от изнесените на най-предна позиция огнехвъргачки, след което с огън на артилерията да бъде преграден пътят му назад и – притиснат между двата огъня – да бъде унищожен, а българските войници запазени в реалните окопи. Жестокостта на войната…)

При Добро поле обаче фронтът е пробит, съглашенските войски настъпват, част от войниците се разбягват и разбунтуват, офицерите са безсилни да ги спрат. Неумолима е логиката на чувствата – победите раждат възторг и солидарност, пораженията – гняв и бунт.

Нека специалистите спорят за причината за пробива при Добро поле. Според военните експерти – тактически грешки на командването по отбраната са довели до поражението. Според историците обаче причините са по-дълбоки и многостранни: уморена от продължителната война войската е деморализирана, все по-тежко е стопанското и социалното положение вътре в страната, задава се икономическа криза, и не на последно място – отгласът от болшевишката революция в Русия, използвана в пропагандата сред войниците за постигане на мир и хляб.

С помиряването на войниците се заемат лично цар Фердинанд и правителството на Малинов. И то как? На 25 септември от затвора са освободени лидерите на БЗНС Александър Стамболийски /осъден за антивоенна пропаганда/ и Райко Даскалов /осъден за участие в т. нар. Деклозиерова афера с износ на пшеница/ и Малинов ги изпраща да помирят разбунтувалите се войници – “селяни във войнишки шинели”, както пишеше в учебниците /и това е вярно/, сред които БЗНС има огромно влияние. Вместо да ги радзубеждават, Райко Даскалов, чиято роля е решаваща, а Стамболийски остава в сянка, оглавява бунта като блъфира, че монархията е свалена, и провъзгласява Радомирската република. Обявява се за главнокомандващ и повежда бунтовниците към София за сваляне на правителството.

Така се стига да българското братоубийство при Владая и Захарна фабрика

което сме изучавали по история като Войнишкото въстание /или бунт/. Десетилетия се премълчаваше опитът на правителството да предотврати кръвопролитието. Заслужава да се спомене лично военният министър Сава Савов, който опитва няколко пъти да проведе преговори и обещава какво ли не – да бъдат освободени от отговорност, да бъде осигурен транспорт на войниците да се приберат по родните си места… Напразно.

Срещу бунтовниците са хвърлени юнкерите от Военното училище. Премълчаваше се трагичен детайл: опитът на командващия ги офицер да предотврати сражението с преговори е посрещнат с огън. София притихва в ужас сред ехото на оръдията в подстъпите си, където български войници се избиват помежду си. Падат убити – според някои източници – 400 войници от бунтовниците и 98 от правителствената част. Райко Даскалов е ранен, минава в нелегалност и заминава за Солун.

Това става на 28 септември 1918 – докато войските на Антантата настъпват в пределите на България.

Сред именно тези трагични събития България иска мир и на 29 септември го подписва в Солун.

Затова Войнишкото въстание не е отклонение от темата за Солунското примирие и мира.

Историците не са единни дали сред условията на Великите сили е било и това цар Фердинанд да освободи престола. Но на 3 октомври той обявява абдикацията си в полза на току-що завърналия се от Южния фронт Борис Трети, 24-годишен.

Младият цар започва мъчителни усилия за помирение, които ще продължат през цялото му царуване – един от първите му актове през декември 1918 ще бъде амнистия за бунтовниците. След обявяването на амнистията Райко Даскалов се завръща в София.

Едно табу на комунистическата историография:
Войнишкото въстание не е подкрепено от комунистическата партия /БРСДП – т.с./

Дали защото БКП е ревнувала, смятайки Войнишкото въстание за ценен идеологически актив, но в учебниците се минаваше на пръсти покрай факта, че то нито е било организирано, нито дори подкрепено от БРСДП /тесни социалисти/ – предшественика на БКП, въпреки че партията е обявила принципна позиция против войната. Към оня момент – 1918 г. – решаващият фактор в партията, която още не е болшевизирана, е Димитър Благоев – той отказва категорично партията му да участва в бунта. “Да влязат в София сръбски и гръцки войски ли, това ли искате”, отвръща Благоев на офертата на земеделците /цитатът е по акад. Георги Марков./

По-нататък е известно. Ньойският катастрофален удар все още предстои – след година. Засега военните клубове се пълнят вечер с български офицери, които пият и пеят през сълзи “Българийо, за тебе те умряха”, пишат мемоаристите. Докато по тротоарите на “Цар Освободител” се мяркат в най-мирно настроение френски офицери, заглеждащи се в столичните госпожици.

Съдбата на Райко Даскалов е също жестока: през август 1923 г. като пълномощен министър в Прага е застрелян от ВМРО.

Българското помирение пак се отлага, България затъва в борби за посочване на виновника, който трябва да бъде мразен по дефиниция, на хоризонта се задават нови братоубийства.