И в Немция, и в България – важно е да се мрънка

И в Немция, и в България – важно е да се мрънка

© Велко Ангелов

“А бе, Немец, к’во ще кажеш за България?” е коментарна колона на германеца Кристофер Неринг специално за “Дневник”. Представяме текстовете му така, както ги е написал на български.

Гутен таг, България! Немеца е. Нали Ви обясних, какво-що Ви пиша? Оригинален, 100%-ов германец съм аз де, пиша за случките ми у България и как ги виждам аз нещата. И най-вече мрънкам за туй и онуй.

Бях го казал преди и са ще се спра по подробно върху едно нещо, което ние, германците и българите, имаме общо: Мрънкането. Големи сме мрънкали. Знаете го това, срещаш стар познат и го питаш как е. И той почва: “Еми, добре съм, нали знаеш, че не съм от тия, които се оплакват. Ама хич не ги харесвам тия хора, много съм позитивен, АМА трябва да ти кажа, че…” И след това вече почва наистина.

И Немеца не е от тия, които се оплакват. Немеца е от тия, които ОБИЧАТ да мрънкат и ОБИЧАТ, другите да мрънкат.

Мрънкалата са искрени. Кой би повярвал на оптимист, като се вгледа в света?? В България се говори, че германците много мрънкат; има капка истина в това, мйеко казано. Ама чувал ли си българин у Немция? Леле, майко мила и Боже Господи, там мрънка за българите, а тук – за германците.

Няма такива като нас, германците и българите, немо’а да си представя други два народа, които толкова обичат да мрънкат; има други, които мрънкат често. Ама ние направо го ОБОЖАВАМЕ това мрънкането. Наслаждаваме му се, превърнали сме го в спорт и изкуство!

В Немция мрънкат, че има много антикорона мерки и че нищо не можеш да направиш; в България мрънкат, че ега-ти-правителство не взема никакви мерки и че всичко е позволено.

Бабите в България мрънкат, че им недостигат парите за лекарства; немската ми баба мрънкаше, че въобще трябваше да ги вземе.

Когато срещаш българин или германче и не знаеш, какво да кажеш и да си говориш – мрънкай и давай смело!

Мрънкай за всичко, за времето, за правителство, за закъсненията в градския транспорт, за изкуствени домати през зимата; мрънкай когато вали дъжд, че е неприятно и когато е слънчево, мрънкай, че на природата и стопанството им требва дъжд; мрънкай, че вече нема четири сезона, ама продължавай да караш с джип в планината; мрънкай, че суджуците вече на са “като от онова време”, и продължавай да купуваш кренвирши за под едно левче; мрънкай за киселото млеко, че вече нито е кисело, нито е млеко; мрънкай, че нищо не се променя и продължавай да стачкуваш само на дивана.

Та ще видиш – така не само ще ти олекне, а ще намериш ново приятелче в лицето на съответния германец или българин. Не толкова да намерите общ език, колкото обща тема за мрънкане. В България пристигаш на терминал 2 и мрънкаш, че рейсът ти закъснял; в Берлин като кацнеш – дежа вю, пак чакаш, и просто можеш да го повториш цялото мръкане и веднага си намерил нови приятелчета.

Ама защо е така? Как сме станали такива, дето мрънкането им се струва по-естествено от усмихнат оптимизм? КомунизЪма ли, фашизма ли, безбройните кризи ли?

Нема да се загубя в дълбоки размисли за народната ни психология, че ако искаш да обясниш мрънкането ти с вековни традиции – то какво ще излезе от това? Нема да го промениш така, а ще мрънкаш за т’ва, че мрънкаш.

Май мрънкането просто ни е станало навик, дълбоко се е заселило в нас.

Ама хич не е толкова трудно да излезеш от това. Преди много години срещнах една жена на гарата в Пловдив, която бе успяла: Бехме там по-млади и когато стана време да си бегаме у вкъщи, видях една бездомна жена на тротоара да подрежда “домакинството” си в големи найлонови торбички. Изглеждаше гладна. Купихме ѝ едни пици от будката до нас. Когато ѝ ги давахме, жената отказа учтиво: “Мерси, доволна съм, нищо не ми липсва.”

CosmoNews

Comments are closed.